Стоя и пилея дните си в пълна самозабравеност и рядко се сещам коя съм. Пък и трябва ли ми изобщо, нали само аз се познавам. И защо тогава сама не мога да се разбера ? Във всеки жест, и мисъл, и дъх, крия пориви поттиснати.
Защото са неразгадани
И могат да са пагубни

Всички ми липсват, но никой не ми трябва наистина. Не че си стигам сама. Просто не съм те срещнала. Ти, който си достатъчен, поне за кратко. И дали ще те срещна изобщо?
Та аз половинки си нямам 
Защото съм цяла

И съм си твърде истинска и се плаша от себе си. А как да не плаша другите без всички преструвки и тонове суета? Един живот няма да ми стигне за да изживея емоциите си.
Не защото са много, а защото са силни
И даже безкрайни 

 

Желания, мечти, всичките мои. А са толкова малки, защото съм прашинка от вселената. А са толкова големи, защото АЗ съм своята Вселена и се самоунищожавам
след всяко "чао", което не успях да кажа
и всяко "извинявай", което остана нечуто.

 

 

 

 

 

 

 

 

А сърцето ми е просто орган, който спомага за циркулацията на кръвта ми. И как да се оставя да ме води, като ме поставя в кръговрата си. 
На клада поставям себе си, защото съм хаос
и думите ми безсмислени също

И ми остава.. да си спомням за "някога",
когато си мислех, че съм щастлива.

Всичко е "тук"  и "сега", защото ти не си
И объркваш емоциите на моето тяло
без душа останало явно

Лееле! Сякаш аз съм го писала, но преди една година. Всяко едно изречение... Уникално! Не ми се беше случвало до сега. Поздрав, сестрице по душевност! =)