Нали знаете, не можем да разберем кога се случват нещата, как се случват и най-вече защо. Този въпрос не излиза от главата ми последния месец.

Загубих. Загубих някой, на когото държах, на когото вярвах и когото обичах.

Първо беше шокът, гневът, тъгата и омразата към виновните, ако има такива. А сега е тишина. Прекалено тихо и самотно някак си. Знаеш, че до себе си си имал някой, който в нужда ще е там. Естествено, имаш всички онези страхотни приятели, за които си благодарен и които обичаш адски много, но това не променя нещата. Изобщо не запълва празнината.

Някой  дни е лесно, други са по-трудни, но не минава и ден без да си спомниш.

И наистина, наистина МРАЗЯ тирове и лекарския кабинет в училище. Помня всичко миризмата, начинът, по който блестеше слънцето, гласът на сестрата. Мигът, в който си казах: "Случи се."  Нещо, за което съм мислила много пъти и някак си очаквах, защото нямаше как да е толкова лесно, не и при мен. И в този миг  нямаше сълзи, нямаше думи, нямаше нищо. Аз просто стоях и се чудех как да реагирам.

Бяха ни казали да не казваме на никой. И беше ужасно трудно, когато всички питаха "Какво е станало?"  Нищо не беше по-трудно от това да видя как хората, на които най-много държа, страдат. Да  виждам сълзите им и да не знам как да помогна.

Аз съм добре. Ще се справя, винаги съм го знаела. Но всички онези, които не могат да приемат, да позволят на нещата да се случат, те са най-зле. А аз не мога да им помогна, защото винаги съм се страхувала от близоста. Да - радостта е лесна, но да споделиш мъката на някого е страшно или поне за мен е, И все още е.

И сега просто свикваш, усмихваш се, плачеш понякога..но не спираш да се чудиш КАКЪВ Е ШИБАНИЯТ СМИСЪЛ НА ВСИЧКО.